"Аз разказвам по снимки" или "приблизително така мина днешният ден"

Започна поредният мрачен ден. Слънцето отдавна беше заспало, вятърът си взе почивка, дори дъждът вече го мързеше да вали...

Излязох навън. Беше си безмълвно-отчаян вик за помощ. Никой не го чу, защото всички бяха непознати. (Твърде отчаяно е да крещиш срещу непознатите, нали?) И така, подминаваха ме, аз им се карах наум, те продължаваха да не ме виждат, аз също отказах да ги погледна и... за малко да се блъсна в Него. Да, беше красив. Да, беше, по онзи привлекателен начин, жесток. И само с един поглед ми го каза: "Маце, по-добре се прибери".

Прибрах се. Денят продължаваше тъпо да ми се смее в лицето. Вече беше въпрос на чест да му дам да се разбере. Погледнах го смело, право в очите. И пак, и пак, и пак, и пак. Разбира се, с различни настройки, за да убия още малко време.

Изчерпах се. Дори и настройките се предадоха. Денят сякаш убедително печелеше... докато не получи мокър шамар в лицето. И дъждът отново се върна в играта.

След няколко тракания по ламарината... о, боже! как не се бях сетила по-рано?? Светнах лампата и... нека бъде светлина! На кого му трябва слънце щом си има две 70-волтови крушки? Денят спря да се хили тъпо. Обаче аз най-нахално му се усмихнах. И водех подкрепление ;)